Хората са...

Хората са много интересни. При нужда те търсят, досаждат ти, искат нещо от теб, но когато на теб ти трябва нещо изведнъж всички за заети, без настроение и нищо не могат да направят. Вашата сметка, защо искате нещо, което не можете да дадете? Никога съм разбирала това. Само за мен ли е нормално, когато някой ми направи услуга, да се опитам да я върна по някакъв начин?! Или просто съм възпитана по начин, който в днешно време е неактуален?! Или да си добър никога не е било на мода...

Физичната действителност

- Да! Това е!
- Кое?

- Това!

- Не разбирам за какво говориш.
- Не се преструвай. Знаеш, че съществувам. И знаеш моето име.

- Не, наистина не разбирам.

- Ще ти се. Аз съм във вените ти, пулсирам с бясна сила.

- Но какво си ти?

- Имам хиляди именa.

- Кажи поне едно.

- Ами, животът, любовта, смъртта. Аз съм почти всичко.

- Да не си Господ?

- Ами, някои и така ме наричат.

- А защо говориш с мен?

- Не говоря с теб. Аз съм плод на твоето въображение.

- А имаш ли някакво послание за мен?

- Не, нямам. Ти ме извика. Предполагам искаш да знаеш нещо. Е, слушам.

- Работата е там, че нищо не знам. Нито кой съм, нито къде отивам, дори от къде идвам. Живея и се лутам без цел. Като свободен електрон.

- Разбирам. Но какво искаш да знаеш?

- Ще спра ли някога да бъда свободен електрон?

- От теб зависи.

- Тоест?

- Е, явно не си много умен. Ти сбърка. Електронът не се лута без цел. Неговата цел е да получи и да предаде енергия в пространството. Без електроните нямаше да съществуваш нито ти, нито аз, нито който и да било.

Значи електронът е важен. Изключително важен...

Следпразнично

Празници. Коледа. Хубаво беше – многобройни манджи, доста бира и семейство. Е, поне една голяма част от него. И Коледата отмина – нека видим какво остана – някакъв спомен, че семейството ми се посъбра. След тях останаха само дрехите, с които се разхождаха вкъщи, някоя друга четка за зъби иии веселите мигове... О, и шопинга – да! Беше до побъркване... Какво имам сега – час за фризьор след 40 мин куп уроци, домашни и мааалко тъга... Както казват хора: ”Хубаво беше, малко беше”...

Училищна идилия

... 4, 3, 5, 6 (с мъка) ..."Ако продължаваш така ще ти пиша 4 и ще ти оставя 4 за срока (учителска калкулация - с две думи интересна работа). Аре стига бе! Въй въй, въй, малееееей к'во ши прайм ся?! Абе, госпожо, аз мога или не мога да поздравя майка Ви за Бабинден?! Ха, дори не ми идват по-остроумни ругатни, защото мозъкът ми е изцеден като гъба преди час по химия. И така полузаспала с прецакани нерви и сменящи се настроения се моля да минат тея шибани 10 минути. О, лелката влиза, wait, може би утре няма да учим?! ...... ооо още една олимпиада! Йееей! Някой с 6? (Димитринка изявява желание.) Васко? Жанета? Патриция? Нона: А, госпожо, Димитринка вдигна ръка. Госпожата продължава с опитите: Веси? Някой друг? Димитринка вече я напушва истеричен смях и една буца от гняв, умора и може би отчаяние се настанява в гърлото и. Е, сега не е момента да отпуша тези настроения, тъй като пак ще последват въпроси от сорта на: "Дими, какво става?" или "Пак ли ревеш, бе?! (може би реплика на Момо). Важното е, че някого го е грижа за мен. Но няма да се дам на буцата! И така звънецът бие. ENDLICH! Мислих, че този момент никога няма да настъпи. Както и да е... Хваща ме се под ръчичка с една съученичка и започваме да ругаем България. По-скоро неизчистения сняг, боклуците по улиците, безбройните храчки, които им правят компания и допълват пейзажа на една забравена от всички страна. После започваме да рязмишляваме над това как не искаме да напуснем роднините и приятелите си, но в това шибано място няма хляб. После мислим, как ще се върнем от Германия с хубави дипломи, ама като дойдем тук и кандидатстваме за работа ще ни видят хубавите дипломи и ще ни се изсмеят в лицето. А след това ще назначат щерката на шефа... Е, днес е Бабинден. Отиваме, взимаме едно цвете, мятам се в някоя хубава пряспа и животът е маааалко по-свеж от преди. Както и да е... Трябва да уча по физика и история. Поемам към Добротица...

Жажда за топлина, настроение, любов...

Пак съм седнала пред циганската любов и с "трепет, вълнение и ентусиазъм" се чудя какво да пиша. Може би ще е добре ако опиша настроението си - никакво. Денят ми - скучен. Животът ми - хубав, но леко еднообразен. Бъдещето ми - някъде в Германия. Семейството ми - хубаво. Прозорецът - замръзнал. Чувствата ми в момента - отоново оная буцичка е там. Ама пак не мога да дам сила на вълните от емоции в мен, защото нещо са позамрели. Боже, дори нямам желание да слушам музика, да гледам готиния английски филм. Хубавото фентъзи сякаш ми казва: "Абе, нататък ще се случи нещо интересно". Ама и книгата гледам с апатия. Да поизляза - -15 градуса е. Да ям - мързи ме. Да спра да пиша - крайно време е.

... а тишината минава край мен
като празен пасаж от стих
и животът тихо тече навън,
необезпокояван от човешките мъки,
а уморената душа спотайва се в
някой ъгъл на безграничността.
И редове безмислени редя, тъй като
умората уби ентусиазма ми сега.

Тя

Тя вървеше по улицата и единственото, което можеше да усети беше потта, стичаща се по разголеното и тяло. Беше пладне - най-горещата част на деня. Тя нямаше посока, просто вървеше и търсеше нещо. Какво беше то? Ами щеше да е хубаво, ако и тя знаеше...
Тя беше млада - само на 17. Но беше изживяла доста повече от своите връстници. Беше загубила родителите си. Е, не ги беше загубила буквално. Те бяха живи, но бяха разделени и живееха на хиляди километри от тук. Тя имаше по-голям брат, но той беше наркоман и от няколко години никой не беше чувал нищо от него. Още преди да пропадне беше мълчалив и вглъбен в себе си. Никой не можеше да надзърне в душата му...
Но нека се върнем към нея. Тя продължаваше да върви. Надяваше се да срещне някое познато лице - някой, който можеше да и даде поне надежда. Тя нямаше приятели, нямаше и гадже. На един купон беше прекалила с алкохола и едно по-голямо момче се беше възползвало от мъртво пияното момиче, което отдавна заглеждаше в училище. Имаше няколко момичета, които се държаха мило с нея, но това беше само от съжаление. Те и обръщаха внимание, защото въпросното момче беше разказало на цялото училище за случилото се с нея и твърдеше, че секса не бил хубав. Но лъжеше. Беше му харесало. Искаше да и се обади, но егото му не му позволяваше...
И така тя имаше само себе си на този свят. И Бруно. Бруно беше плюшено мече. Беше единственото нещо, което и напомняше за хубавото детство. Напомняше и за семейството - все още цяло и щастливо. Но тези дни бяха отдавна отминали.
Когато нощем се почувстваше самотна заспиваше с мисълта за всичи празници, за всички усмивки, за всичкото щастие, което беше напуснало живота и и не искаше да се върне. Но въпреки всичко, въпреки самотата, въпреки болката, която би трябвало да изпитва тя се чувстваше щастлива, някак в еуфория - беше открила забравен опияняващ подарък от брат си...