Училищна идилия

... 4, 3, 5, 6 (с мъка) ..."Ако продължаваш така ще ти пиша 4 и ще ти оставя 4 за срока (учителска калкулация - с две думи интересна работа). Аре стига бе! Въй въй, въй, малееееей к'во ши прайм ся?! Абе, госпожо, аз мога или не мога да поздравя майка Ви за Бабинден?! Ха, дори не ми идват по-остроумни ругатни, защото мозъкът ми е изцеден като гъба преди час по химия. И така полузаспала с прецакани нерви и сменящи се настроения се моля да минат тея шибани 10 минути. О, лелката влиза, wait, може би утре няма да учим?! ...... ооо още една олимпиада! Йееей! Някой с 6? (Димитринка изявява желание.) Васко? Жанета? Патриция? Нона: А, госпожо, Димитринка вдигна ръка. Госпожата продължава с опитите: Веси? Някой друг? Димитринка вече я напушва истеричен смях и една буца от гняв, умора и може би отчаяние се настанява в гърлото и. Е, сега не е момента да отпуша тези настроения, тъй като пак ще последват въпроси от сорта на: "Дими, какво става?" или "Пак ли ревеш, бе?! (може би реплика на Момо). Важното е, че някого го е грижа за мен. Но няма да се дам на буцата! И така звънецът бие. ENDLICH! Мислих, че този момент никога няма да настъпи. Както и да е... Хваща ме се под ръчичка с една съученичка и започваме да ругаем България. По-скоро неизчистения сняг, боклуците по улиците, безбройните храчки, които им правят компания и допълват пейзажа на една забравена от всички страна. После започваме да рязмишляваме над това как не искаме да напуснем роднините и приятелите си, но в това шибано място няма хляб. После мислим, как ще се върнем от Германия с хубави дипломи, ама като дойдем тук и кандидатстваме за работа ще ни видят хубавите дипломи и ще ни се изсмеят в лицето. А след това ще назначат щерката на шефа... Е, днес е Бабинден. Отиваме, взимаме едно цвете, мятам се в някоя хубава пряспа и животът е маааалко по-свеж от преди. Както и да е... Трябва да уча по физика и история. Поемам към Добротица...

Жажда за топлина, настроение, любов...

Пак съм седнала пред циганската любов и с "трепет, вълнение и ентусиазъм" се чудя какво да пиша. Може би ще е добре ако опиша настроението си - никакво. Денят ми - скучен. Животът ми - хубав, но леко еднообразен. Бъдещето ми - някъде в Германия. Семейството ми - хубаво. Прозорецът - замръзнал. Чувствата ми в момента - отоново оная буцичка е там. Ама пак не мога да дам сила на вълните от емоции в мен, защото нещо са позамрели. Боже, дори нямам желание да слушам музика, да гледам готиния английски филм. Хубавото фентъзи сякаш ми казва: "Абе, нататък ще се случи нещо интересно". Ама и книгата гледам с апатия. Да поизляза - -15 градуса е. Да ям - мързи ме. Да спра да пиша - крайно време е.

... а тишината минава край мен
като празен пасаж от стих
и животът тихо тече навън,
необезпокояван от човешките мъки,
а уморената душа спотайва се в
някой ъгъл на безграничността.
И редове безмислени редя, тъй като
умората уби ентусиазма ми сега.