Тя

Тя вървеше по улицата и единственото, което можеше да усети беше потта, стичаща се по разголеното и тяло. Беше пладне - най-горещата част на деня. Тя нямаше посока, просто вървеше и търсеше нещо. Какво беше то? Ами щеше да е хубаво, ако и тя знаеше...
Тя беше млада - само на 17. Но беше изживяла доста повече от своите връстници. Беше загубила родителите си. Е, не ги беше загубила буквално. Те бяха живи, но бяха разделени и живееха на хиляди километри от тук. Тя имаше по-голям брат, но той беше наркоман и от няколко години никой не беше чувал нищо от него. Още преди да пропадне беше мълчалив и вглъбен в себе си. Никой не можеше да надзърне в душата му...
Но нека се върнем към нея. Тя продължаваше да върви. Надяваше се да срещне някое познато лице - някой, който можеше да и даде поне надежда. Тя нямаше приятели, нямаше и гадже. На един купон беше прекалила с алкохола и едно по-голямо момче се беше възползвало от мъртво пияното момиче, което отдавна заглеждаше в училище. Имаше няколко момичета, които се държаха мило с нея, но това беше само от съжаление. Те и обръщаха внимание, защото въпросното момче беше разказало на цялото училище за случилото се с нея и твърдеше, че секса не бил хубав. Но лъжеше. Беше му харесало. Искаше да и се обади, но егото му не му позволяваше...
И така тя имаше само себе си на този свят. И Бруно. Бруно беше плюшено мече. Беше единственото нещо, което и напомняше за хубавото детство. Напомняше и за семейството - все още цяло и щастливо. Но тези дни бяха отдавна отминали.
Когато нощем се почувстваше самотна заспиваше с мисълта за всичи празници, за всички усмивки, за всичкото щастие, което беше напуснало живота и и не искаше да се върне. Но въпреки всичко, въпреки самотата, въпреки болката, която би трябвало да изпитва тя се чувстваше щастлива, някак в еуфория - беше открила забравен опияняващ подарък от брат си...

Въздух под налягане

Мислите си, че ще пиша за блондинки нали?! Е, няма да е за тях. Ще бъде за всички онеси хора, седящи някъде отстрани наблюдавайки как останалите се забавляват и си казват: "Ама че отрепки". Пиша и за онези "отрепки", чиито живот е сменяне на маски и разиграване на роли. Но искам да спомена и онези по средата, онези, чиито живот се състои от забавление и по малко почивка за кратка равносметка.
... И нека живота се завърти така, че да влезем веднъж и в чуждата кожа и чуждата болка усетим и от чашата горчива голяма глътка отпием...

...падения...уау, малка грешка, наречена "Водка + Текила" и вече си аут...хм, ако всички приятели ме изоставяха при такова изпълнение... еми то тогава... щях да съм напълно сама...! Ама я почакай малко! Кой кого съди в момента? А? Нали всички бяхме равни?! Или някои имат право (може би дадено от така наречения им "Бог") да раздават справедливост и да ни карат да се чувстваме виновни?! Ама защо се разгневих толкова?! О, да - защото сама си забранявам да съдя другите! Защото си знам шибаната цена и защото знам, че не трябва да си мисля, че познавам някого след една лайняна случка! ЕЙ, ПРИЯТЕЛЮ, я поспри и си направи една мъъъъничка ретроспекция - я си помисли какви имена би дал на своите грешки! Със сигурност не "Водка + Текила", нали?! Нещо по-лошо?! Някакви резултати? Да, така си и мислех...



И това може би беше поредният тийнейджърски изблиг на гняв, ама не можели едно дете да ви каже истината най-честно?!

Души

Тихо, някъде скрити
малко по малко отваряме душите си.
И откриваме красотата там -
неподправена и плаха.
И тогава отворени към света
търсим някого, който е открил
така нужния му ключ
за да отключи най-красивото у себе си.
И тогава срещаме въпросния и душите ни се докосват -
тогава започва най-красивата връзка на света!

Музика

На всеки час, на всеки километър -
те ни заобикля.
Описвайки думи различни
душата ни докосва и крила ни дава.
Със своето многообразие ни поглъща
и нашето настроение обръща.
От изборът безкраен всеки се възползва
и душата си нахранва...

Звезди

Осеяни по небосклона ясен
правят пътя да изглежда още по-прекрасен.
Политайки над града виждам хора различни.
Влюбен младеж кръщава звезда на възлюбената си.
Малко дете вперило поглед нагоре
мечтаейки някой ден да е сред тях.
Обикновен човек опитващ се да разгадае тайната им.
И тъжно момиче, казващо им последно "сбогом"
преди живота си да отнеме...

Гняв

Като малък паразит тече из вените ни...
Като проклятие тегне над нас
Като в мъгла ослепяваме
Като влага се процежда през всички ъгли на съзнанието ни
Като ръжда ни изяжда отвътре
Като плевел изсмуква живота ни
Като храна ни дава енергия...

Сънища

Уморени слагаме глави на възглавницата и се унасяме...
и отиваме на едно по-хубаво място.
Място, където всичко е нарисувано от собственото ни въображение.
Летящи предмети, размити образи...
всичко това се слива в една сладко-горчива каша...
и тогава потъваме още по-дълбоко...
Улавяме един образ и започваме да градим негова история.
Така цяла нощ скитаме се из собствения си лабиринт,
където всичко е такова каквото ние си го направим.
Ние сме художници сега, а палитра са спомените и изживяванията ни...
Но рисувайки, някак си, палитрата избледнява и идва краят на нашия тунел...

...будилникът...

Mes Aïeux - Dégénération превод

Твоят пра-прадядо е бил човекът, който е подготвял почвата.
Твоята прадядо е бил човекът, който е обработвал почвата.
А твоят дядо е използвал семята.
А твоят баща е бил човекът, който продал земята, за да стане държавен чиновник.

Сега ти младежо не знаеш какво да правиш в своята малка спалня,
твърде скъпа и студена през зимата.
И тогава имаш неясно желание да притежаваш нещо свое.
Сънувайки нощем, че имаш свое малко парченце земя...

Твоята пра-прабаба е имала 14 деца.
Твоята прабаба е имала почти толкова
А за твоята баба 3 били достатъчни.
А твоята майка дори не те е искала, била си инцедент...

А ти малко момиче сменяш партньор след партньор...
когато ти правиш глупава грешка избягваш всичко със аборт.
Но понякога сутрин се събуждаш плачейки
след като си сънувала голяма маса обиколена с деца...

Твоят пра-прадядо е живял по време на голямата депресия.
Твоят прадядо се е разхождал, събирайки стотинки.
А твоят дядо, като по чудо, станал милионер.
Твоят баща наследил нещо от него и го сложил в спестовната си каса...

И сега, ти младежо, дължиш задника си на министерството.
Нямаш шанс да вземеш възнаграждение от банковата иституция
за да успокоиш фантазиите си, издържайки банковия чиновник.
От пиянска прищявка, произлизаща от добороволна наивност...

Твоите пра-пра баба и дядо сигурно са знаели как да купонясват.
Твоите пра баба и дядо са се движили трудно следобед.
А твоите баба и дядо са видели раждането на Rock 'n' Roll-а.
Със твоите родители е била дискотеката - мястото, където са се срещнали.

А ти приятелю какво ще правиш довечера?
Изключи телевизора, не стой на тясно!
За щастие, някой неща в живота няам да се променят.
Навлечи най-хубавите си дрехи, защото тази вечер ще танцуваме!

Война

За какво се борим?
За петрол?
За мир?!
Водим война за мир?!
Нима?!
Раждаме се да умрем.
Но как?
Искаме ли децата ни да загинат
за да водят войната на президентите...
С промити мозъци отиват
да се борят за... убедена съм,
че и те не знаят за какво се борят!
И така "борейки" се, губим всичко!

...и така още една самотна нощ прекарвам, размишлявайки кога ли своята голяма любов ще открия...?! Но не ми остава нищо друго освен да чакам, да чакам, да чакам, да чакам, да чакам, да чакам... изгубеното си вдъхновение отново търся, но знам, че то пак ще се върне и силата на живота отново ще ме връхлети със силата на 30-метрово цунами. И ТОГАВА аз отново ще се почуствам жива - ще изпитам така жадуваната сладка болка... и медените ми сълзи отново ще се наместят в очите ожаднели... И ТОГАВА, и тогава сред болката и нещастието истинското си "аз" ще намеря! И ще открия тогава чаканата частица от пъзела наречен "Животът ми"!
The end...

На моето Но {}

Ти със своя позитивизъм всеки ден ме заразяваш
и със енергичността си ме даряваш!
И ти своите терзания си имаш,
но с нас да ги споделяш не желаеш...
Но моля те красивата си душа с мъка не товари -
сила винаги намираш запомни!

Нощ

Сам в нощта седи скитникът сега стопляйки сърцето и душата си, той припомня си отминалите дни. Той заспива с надежда, че може назад времето да върне и отново да изживее любовта изпепеляваща го цял... Той ляга на тревата и се взира във звездите... мечтае да е на небето. И после дърпа го нещо на земята... нещо остро, грубо... о, това е реалността! Тя пронизва го в още незарастналото сърце... И той забеляза до себе си жена - жена с неземна красота. Жена с поглед загадъчен... Един дълъг миг на взиране и той се събужда... и поема отново своя тежък път...

Раят

Дали е на небето или на земята - спорове безкрайни...
Търсейки го, всеки част от себе си намира
вървейки в пустошта безлюдна -
като лабиринт от спомени различни
вървим и търсим отдавна изгубената си надежда...
Надежда за живот нов, без болката предишна.
И така намираме по пътя си самотен
старите мечти и планове,
като дрехи вехти...
И нека всеки спре и във старите си дрехи
своя рай открие!

Дъжд

Дъждът дава живот - на тревата на земята.
Но убива и надеждата у хората...
За още слънчеви дни,
за още фалшиви усмивки,
за опрощение и миг забрава,
за болката изгаряща отвътре!
И нека направим разходка в дъжда
и нека той спомените ни отмие
и нека погледнем - в бъдещето,
където ни чака новият живот,
където ще се учим от грешките,
направени преди!

No one feels the pain,
'cus no one ever sees the tears,
when you're crying in the rain...
Whitesnake

Море

Изморени и измърсени
влизаме в морето, очаквайки
то да отмие всичката ни мръсотия
събирана години наред...
Грешки, грехове, неизказани думи
полепнали по кожата и сърцата ни...
Така влизаме все по-дълбоко и потъваме-
затваряме очи и виждаме рая..., но само привидно-
раят не съществува!
И така излизаме от водата
преструвайки се, че сме пречистени.
Но грешките ще останат
запечатани в паметта ни
за да ни напомнят, че друг избор сме имали...
Докато нови по-ярки спомени не накарат
тези грешки да избледнеят...

Светлина

Какво е светлината?
Тя ни дава прозрение,
но може и да ни заслепи...
Щом озарява пътя ни
можем да открием всичко,
което сме търсили...
Но заслепи ли ни, губим всичко
и се превръщаме в слепци...
губим и любимите си хора...
И тогава търсим тъмнината-
хладна, но позната.
Вървейки в тъмнината
откриваме своята звезда:
тя е само наша!
Свети за мен и никой друг!
Тя примамва със своята омайна светлина
и обещание за живот прекрасен...

Път

Път, осеян с трудности и несполуки...
Уморени от вървене свеждаме глави
и подминаваме дърветата, морето, пейзажите...
Но по пътя срещаме странник:
със същата съдба, търсещ същите неща.
Свели глави, отбиваме от пътя
и започваме да говорим за това какви сме били
преди да потеглим и да се сблъскаме с живота и за това как
сме имали всичко, но сме изгубили своята звезда
и поемаме по пътя непознат и тайнствен...
Той омайва ни със своята загадъчност
и продължаваме ние със странника-
ръка за ръка.
Все още не виждаме своята спирка,
но сме заедно изправени
пред пътешествие изпълнено с
болка, страдание и изненади.
Всичко изглежда по-лесно,
когато знаеш, че до теб
има човек, готов да подмине
своята мечта
само за да бъде с теб сега!